И градската десница ще изока някой ден

Страна, която всяка седмица прави Велико народно въстание, винаги може да удиви света с нещо ново! 

Онзи ден “боецът” Георги Георгиев реши да не се стиска повече като героя на Чудомир и да изока болката си. Повод за гнева му бе прозрението му, че почти всички стачкуващи срещу Борисов всъщност въобще не искат да го свалят, а само водят предизборна подготовка за същинските избори през март догодина. Нищо повече. Протестът се водел “имитационно агресивно” от “триото” и хората на Мая и Радев, но винаги “до границата на безопасност за статуквото“… Хората от ”триото” например ”реално не искат да свалят Буда, те правят предизборна кампания, което е различно, и използват енергията на гражданите и протеста, за да си „постелят“ на изборите.

Накратко, Георгиев искаше да каже, че истинските протестиращи са само хората от гражданските сдружения, които нямат политически амбиции, а на всички останали остро им е замирисало на власт, затова бързат да си направят

безплатен партиен предизборен PR

“Боецът” сигурно е прав не само защото е по-близо до протестиращата кухня, но защото в това, което казва, има изстрадан исторически опит – мътни времена са, всеки иска да се покаже в добра светлина пред електората, да бъде забелязан и в крайна сметка – да бъде избран. Защото рано или късно тази работа – изборите, ще се случи, и то не на площада, а пред урните. Борисов може да падне от уличен натиск, но следващите, които ще дойдат, ще дойдат по обичайния за демокрацията начин – чрез вот.

В този смисъл дори и думите на Георгиев за двойна игра – за протест с мярка, не звучат чак толкова скандално. По-добре е на избори да се ходи, когато си готов, а не когато обстоятелствата те принудят – този урок опозицията е крайно време да го научи след 12 лоши години.

Честно казано,

бих се притеснил повече, ако Георгиев не е прав –

ако всички на площада наистина искат да свалят Бойко и въобще не мислят за изборите. Първо – защото това означава, че потенциалът на опозицията е нисък  /колкото и протестите да се самонаричат и “велики“, и “народни“, и “въстания“/ и не може да се събере критична маса срещу властта. И второ – защото, ако никой сред опозицията не мисли за изборите, то машината на Бойко и ДПС ще ги печели во веки веков с малко помощ от ромските махали. 

Друго ми прави впечатление… Приказките, че “Отровното трио“, Мая, Радев, Слави и т.н. си правят само PR, но не искат да свалят властта, всъщност са част от дълги дебати в социалните мрежи, които са посветени на бъдещото развитие на ситуацията, включително и през какви възможни предизборни коалиции ще се мине, за да се стигне до вота. В тези приказки

свети като гигантски морски фар големият кахър на градското дясно,

че накрая пак ще бъде прецакано, отново ще бъде изтласкано, пак ще бъде недооценено. Че ситуацията около протестите може да се обърне на много градуси и да се стигне до всевъзможни партийни конфигурации, заради които ”Демократична България” може отново да не влезе в парламента. Примерно, да си направят коалиция Триото и онези другите, да изпомпат народния гняв в своя полза и да се уредят с парламентарни кресла, а истинските демократи жълтопаветници да останат отново с празна паница.

Този поток на мисълта, който се лее щедро в социалните мрежи, е доста притеснителен за десницата. Поради сто причини. Първо, демократи не вярват в искреността на протеста. Второ – усъмняват се в здравия разум на избирателя. Трето – недоволни са от активността на конкуренцията. Четвърто – не забелязват и не отчитат нивото на собствената си активност. Пето – започват нов процес на сепариране. Шесто…

Всички подобни размисли на десницата имат общ корен и той се крие в

непризнаването на организационната роля на т.нар. „Отровно трио“ 

Десните гледат на триото като на външен, вреден и неприемлив елемент, който не само не е „наш“, но дори пречи на нашите – не им дава микрофона.   
Подобни размисли са много нездрави, защото не почиват на почти никакви факти. „Отровното трио“ не е партия, която може да се яви на избори, не се кани да става такава, пък и да се кани – няма време за регистрация и структуриране. Рейтингът на всеки от тримата водачи на протеста едва ли би дал някаква добавена стойност към която и да е партия. Абсолютно същото важи и за несъществуващата “партия на Радев“, която все се „ражда“ през последните години. Трето, коалирането на Мая Манолова и Александър Томов не би разширило електоралните им реалности в никаква посока. Четвърто – единственият „протестен“ субект, който си има партия, е Слави Трифонов, но той не ходи по площадите. Неговият рейтинг расте, но не от това, че е участник в окупацията на кръстовища, нито от това, че изземва някаква част от дясното пространство.

На практика, независимо от променената ситуация, българското дясно продължава да се държи така, както се държеше през последните години –

Бойко е лош, ние сме добрите

и когато Бойко падне, ние трябва да дойдем, защото така трябва да бъде. Сега се оказа, че на площада има много хора, които смятат Бойко за лош, а себе си броят за добри и също имат претенции за власт.

Факт е, че на площада безспорно има хора, които си правят евтин PR – имало е и винаги ще има. Но на това не бива да се гледа като на някаква драма. Много по-важно е това, което площадът постига със задружни усилия – в последните сто дни се случва нещо изключително важно, което и “бойците”, и ДБ, а и всички останали би трябвало да отчитат – демитологизира се Борисов и това няма как да не се отрази на изборите. Ако преди години Бойко бе Чък Норис, то днес е човекът, за чиято оставка пее улицата. Той, Гешев, Пеевски и т.н. са хората, които са сведени до „мутри“. 

Георгиев има всички основания да търси онези, които си правят партиен PR по време на „великите въстания“. Повече файда от това упражнение обаче ще има, ако българската опозиция започне да лансира идеи, да търси електората си, да търси и партньорства.