След Долмабахче чакахме мир, а получихме Буча

Пропагандатори и активисти се опитват да опишат войната по най-семплия възможен начин, еднопластово – за да може тя бързо да стигне до централното табло на общественото съзнание, т.е. масовата публика да разбере, че лошите се бият с добрите. Кой е лош и кой е добър е пределно ясно и в ЕС, и в Сърбия, и в Китай, и в САЩ, но отговорът е допустимо различен, тъй като по време на война истината не е важна, важна е само и единствено господстващата по различни ширини пропаганда.

Новините се редуват – мини плават из Черно море, но чии са те, е въпрос на вяра, не на факти. Ракети удрят театъра и родилното в Мариупол – ама те да не са се взривили отвътре, къде са ви труповете. Трупове лежат по улиците на Буча, ама вие сте ги избили, защото ръцете им са завързани с бели ленти. Някой е видял гавра с военнопленници – че кой не го прави. Истина, лъжа? Не, това е просто война… Всичко друго е въпрос на история.

Войната на Русия в Украйна стана съвсем

объркана, нерационална и доста изнервяща

за двете страни. Странно е, че тя стана такава след преговорите в двореца Долмабахче, които даже могат да бъдат описани като ползотворни и „крачка напред“. В Истанбул Украйна писмено декларира своите позиции, които, общо взето, са приемливи за Москва. Москва пък нареди изтегляне на войските си от Киев. Отвори се дори възможност за преговори по статута на Крим. Въобще – трасираха пътя към мира. Но вместо да се направи още една решителна крачка напред към споразумение, се стигна до нова ескалация, която отдалечава перспективите за мирно решение.
Решението за изтегляне на войските от направлението Киев – Чернигов бе посрещнато абсолютно негативно в Русия. Руснаците, които подкрепят армията си – а те са над 80 на сто според самата Москва, просто приеха този ход като бягство, провал, отстъпление, неизпълнение на целта „денацификация“, ако щете. Един от основните герои в руската военна кампания – Рамзан Кадиров, открито се противопостави, а впоследствие взе да се заяжда дори с говорителя на Путин – Песков. Т.е. предислокацията тотално обърка руската офанзива, тя бе възприета в Русия като грешка – точно такава, каквато се получи и при старта на военните действия, когато Кремъл сгреши напълно както за подкрепата, която има в Киев, така и за качествата на украинската съпротива.

В момента

Русия, изглежда, желае да рестартира войната, но по правилния според нея начин 

Тя не иска мир, защото мир сега ще бъде отчетен като тотална щета за Москва. Русия не може да спре рязко конфликта, да постигне някакъв приемлив уж компромис и да прибере войските. Сега тя ще използва нова стратегия с надеждата да е по-адекватна от предишната. Русия ще се съсредоточи в Донбас, ще се опита да задържи южните провинции на Украйна, а по-нататък ще видим – може отново да стане дума за атака срещу Киев. Т.е. Москва прави крачка назад с надеждата, че ще направи евентуално две напред утре, без да е сигурна дали това е действаща стратегия. Кремъл продължава да върви след събитията, възможностите на руската пропаганда видимо са стеснени, разчита се прекалено много на кресливи посланички и съкращаването на фронтовата линия. Не на мирни преговори.

Имам неприятното подозрение, че Украйна също не иска да спира войната. Когато руските войски започнаха да напускат района на Киев, украинските войници бяха пратени след тях – да ги довършат. Т.е. оттеглянето не беше достатъчно, важното бе боят да продължи до пълна победа. Желанието за отмъщение срещу агресора може да изглежда нормално, но е и доста безсмислено – за Украйна победа е изтеглянето на руснаците, а не мултиплицирането на жертвите от двете страни.

Изнервеност и припряност – това е характерно за украинската позиция

през последните десет дни, след Долмабахче.

Киев удвои усилията си да представи Запада в ролята на мекушав приятел, който на думи подкрепя Украйна, но на практика е склонен да влезе в таен сговор дори с Путин. Между другото, това е теза, която се приветства изключително радушно от Кремъл, който обича да напомня – „западняците не ви разбират, те само ви използват“.

Михайло Подоляк, основен съветник на Зеленски и част от преговорния екип, реагира удивително остро след клането в Буча – реагира не само срещу Русия, а и срещу Запада, който гледа „да не провокира руснаците“. В деня след Буча Подоляк атакува тези „готини и всезнаещи вчерашни и днешни „лидери на Европа“, които се хранят добре и спят спокойно в леглата си“ след Буча, както са го правили и след Сребреница. Още един ден по-късно Зеленски атакува Меркел и Саркози, покани ги в Буча, за да видят докъде са стигнали компромисите им спрямо Путин. Още един ден мина – и полският премиер Матеуш Моравецки (в тази война Полша е като продължение на Украйна) така разкритикува Макрон, както френската опозиция никога не го е правила: „Президент Макрон, колко пъти преговаряхте с Путин? Какво постигнахте? Никой не е преговарял с Хитлер. Бихте ли преговаряли с Хитлер, със Сталин, с Пол Пот?“.

Страдащата Украйна не е доволна от помощта на Запада,

въпреки че, ако някой помага на Украйна, това е безспорно евроатлантическият Запад. Украйна е права, тъй като тази помощ е твърде спорна. Ние, в България, водим за вътрешна употреба някакъв дебат на тема „Да дадем ли оръжия на Украйна“, но този дебат не е само наш и не е толкова безспорен. Всъщност, оръжията, които дават голяма част от западните страни, не са нападателни – никой така и не даде бойни самолети, камо ли ракети. Пращат се най-вече ПВО и БМП. Второ, очевидно тече процес по изчистване на прашасалите складове – Германия даде на 60-а пехотна бригада от резервния корпус на въоръжените сили на Украйна 12,7-мм картечници Browning М2 и 7,62-мм картечници MG3. Първата е приета на въоръжение през 1933 г., втората – през 1960 г. Оръжията са си оръжия, действащи са, даже пратиха модифицирани версии, но честно – кой знае кой склад са запълвали. Така и ние може да пратим на Киев 100 „Манлихер“-и от Балканската война и няколко 57 мм зенитни оръдия, модел С-60. В същото време Германия спря доставките на  100 БМП „Marder“, разреши митинг в подкрепа на Русия, който се разпростря на 2 км, и продължи с твърдата си позиция – да не допуска ембарго върху руския газ. Бомбите разрушават Украйна, но тръбата отдолу е непокътната – и това е най-важното и за Русия, и за Германия.

Напъните на Макрон да говори през ден с Путин,

без от тези разговори да произтича абсолютно нищо, са наистина безсмислени. Повтарянето и потретването на предвоенната позиция на САЩ – че Вашингтон няма да прати нито един войник в Украйна, но ако руски войник прегази и един инч натовска земя, американският отговор ще бъде бърз и яростен – също вече е абсолютно безсмислено послание. В същото време проруската позиция очевидно се възприема добре в Будапеща и Белград, а дори и Льо Пен вдига предизборно рейтинг.

Празните приказки не помагат на Украйна и това очевидно изнервя допълнително Киев, щом започна да обвинява Запада, че се страхува от…. Трета световна война. А кой не се страхува?

Тази война беше безумна още на 24 февруари, но сега вече е изнервена и напълно нелогична. Нападащите отстъпват, защитниците отчитат победи, всички искат мир, като се прегрупират за атака. Объркани ходове, грешни послания, изстрели в мрака. Но съвсем логично дойде времето за страшното лице на войната – разстрелите на вързани хора и масови гробове. И на 24 февруари, и днес спасението от безумието е едно – войната да спре веднага. Да се върнем към нормалността, от която се отдалечихме толкова много, че днес ни се струва безвъзвратно.