Румене, кажи си!

Този път Румен Радев изцапа президентството. До преди дни той пак мразеше „Промяната“ (някой ден ще стане ясно защо), но съобразяваше коментарите си с висотата на институцията, която обитава. В понеделник следобед Радев изплиска легена, т.е. прекрачи смислова граница, като заяви на акад. Денков, че не иска „да  връчи мандат и да повери съдбините на България на лидерите на вашата партия (ПП)“. Президентът каза на избран с конституционна процедура кандидат за премиер да не изпълни мандата! Радев връчи мандата на проф. Денков с отвращение, което означава само едно: 

Той изпълни конституционните си задължения с отвращение

От цирка в понеделник става ясно, че Радев не харесва конституционния текст, който го задължава да даде проучвателен мандат на точно тази парламентарна сила. Не го кефи този текст. Радев явно иска да определя коя партия е достойна и коя е недостойна, независимо от резултатите на изборите. На практика това означава много – Радев не вижда смисъла на конституцията, която е подредила първите два мандатополучателя според предпочитанията на народния вот, а не по красота, по симпатии или по нещо друго. Радев в случая хич не иска да се съобрази с изборните резултати такива, каквито са – независимо колко ала-бала има в тях.

Идеята, че нещо друго, а не резултатите от вота, които не са оспорени, може да определя кой ще прави правителство бързо може да ни подскаже, че Радев има уклон към някаква друга форма на управление. Форма, която няма достатъчно привърженици в България, и това си пролича по нескопосания опит на Слави Трифонов да събере подписи за референдум за президентска република. 

Времето, през което Румен Радев управлява страната, явно наистина стана твърде дълго, тъй като той се е вживял в ролята на човека, който смята, че има право да съди кой как се държи, кой какви права има и кой би трябвало да управлява тази страна. 

Вече чух: „ама

Радев само изрази мнение, той не наруши конституцията,

пък и Петър Стоянов нещо такова направи през 1997-а“. Моля ви се, това е фенщина. От оная, тежката, миризлива, псевдоморалната фенщина, която съсипва страната през последните години. Президентът има право на политическа позиция, неговата надпартийност не го задължава да се изключи от политическите процеси, камо ли от актуалните скандали по върховете на държавата. Съвсем не! Но Радев няма абсолютно никакво право да обвързва позицията си с конституционната процедура, включително и тази по раздаването на мандатите. Там Радев има чисто церемониални функции. Може да се чувства като морален стълб на обществото, може силно да люби и мрази и т.н., и т.н. – все тая – конституцията му е дала ограничени правомощия – да вземе една папка и да връчи друга. Толкоз. Иска му се повече, но няма. Нито беше мястото, нито беше начинът да изрази мнението си. Българският президент има широка трибуна – същият ден имаше друго събитие, на което можеше да бъде все така категоричен. Но Радев предпочете да се изока на точно този мегдан. 

Освен подтиснатият мерак да наруши конституцията,

в хода на Радев има още два важни пункта.

При всяко връчване на мандат Радев намираше 10 секунди, за да каже колко трудни са времената и колко важно е да има редовно, парламентарно правителство. Това е неговата позиция през последните кризисни години – трябва да има редовно правителство, ама като не могат да се разберат в парламента, той си изпълнява конституционните задължения и прави служебно. В понеделник Радев каза, че не иска парламентарно правителство. Че е нецелесъобразно да има такова. Че мандатът не трябва да се консумира. Не е възможно да искаш да се провали вторият мандат, без да съзнаваш, че това е директен път към 6-и подред парламентарни избори и… ново служебно управление на … президента. Т.е. Радев иска партиите да не успеят със съставянето на редовно правителство, за да може властта да остане в него. 

И още – вярно е, че Петър Стоянов каза нещо подобно през януари 1997 г. – обясни, че не иска да връчва мандата на БСП. Връчи го, за да спази конституцията, както направи и Радев. Но да сравняваш двете събития е лудост – та тогава страната бе пред гражданска война. Ако Стоянов и Кольо Добрев успокоиха страната, сегашното президентско омерзение е точно обратното – то 

не омиротворява, а разпалва обществения огън

Ако беше принципен, Радев можеше да обели една дума за Бойко Борисов или неговите кандидати, когато им връчваше мандатите. ГЕРБ управляваше 12 г., Радев поведе кръстоносен поход срещу статуквото – и никога подобни думи не са се чували за ГЕРБ по време на връчването на мандат. Никога. А Кирил Петков, който излезе изпод шинела на Радев и управлява само 9 месеца, се превърна в негов персонален враг. Тук ситуацията твърде заприлича на „Иван Грозни убива сина си“. Защо? Румене, кажи, си, хората ще те разберат.

Такива двойни стандарти като тези на Румен Радев трудно се търпят. Вярно – дните са такива – на ден политици и магистрати ни сервират по два индийски сериала. Пълно е с хора, които предават принципите си, бягат от позициите си, отричат се от думите си.
 

Но все пак някакви граници трябва да има

и те трябва да важат за президента на репубриката. Феновете имат двойни стандарти, самозабравилите се политици – също, но журналистите и отговорните политици – не би трябвало да имат.

От онзи запис стана ясно, че ПП се държат като организирана престъпна група, която се опитва да разпредели държавата. Такова действие е осъдително, симпатиите нямат нищо общо, важни са фактите. Опитите на лидерите на ПП да преиначават фактите са отчайващи и нелепи. Не може да има друг коментар на събитията освен този, другото е двоен стандарт, някаква партизанщина в политиката. 

Същото важи и за изцепката на Радев – не може да има друга честна позиция – ако обичаш страната си и спазваш конституцията, ще уважиш изборните резултати. Личните си емоции не само може, но и трябва да бъдат оставени на закачалката пред вратата.